Екатерина Каравелова е една от най-влиятелните жени в българската история от края на 19-ти до средата на 20-ти век – пример за това как една жена може да съчетава ролите на майка, съпруга, учител, писател, общественик и миротворец.
Нейният непоколебим дух и морален авторитет осветяват ключови моменти в политическата и военна история на България, разкривайки несломимите идеали на жена, белязана от тежки лични трагедии.
„Синко, и ти си баща, не прави никому зло”.
Тези дръзки и майчини думи са добавени през 1943 г. от 83-годишната Екатерина Каравелова в края на петиция до цар Борис III.
Документът е изготвен заедно с равина д-р Хананел и с две еврейски жени, които въпреки забраната да ходят по улиците след вечерния час, са изпратени в дома на Каравелова от православния митрополит Стефан. Той е знаел, че Каравелова ще се опита да помогне за предотвратяване на предстоящата депортация на 49 000 български евреи. В една от най-мрачните софийски вечери на Втората световна война, възрастната дама предава петицията на княгиня Евдокия, сестрата на българския цар. Екатерина Каравелова последователно защитава правата на българските евреи, което ѝ отрежда място сред личностите, допринесли за спасяването им.
Коя е Екатерина Каравелова?
Родена през 1860 г. в град Русе, едва на 10-годишна възраст, Екатерина Каравелова заминава да учи в Москва. Там се запознава с Петко Каравелов, бъдещ министър-председател на България и брат на писателя Любен Каравелов.
След завръщането си в родния град, едва 17-годишна, тя организира в дома си обучение за деца, разделено в три класа, защото сградата на гимназията е в ремонт. През 1880 г. сключва брак с Петко Каравелов и заминава с него за София, а по-късно и за Пловдив, където той за кратко е кмет.
Петко и Екатерина Каравелови имат три дъщери – всяка белязана от трагична съдба
Радка умира едва двегодишна през 1882 г. Лора, известна като муза на поета Пейо Яворов, се самоубива през 1913 г. Виола губи разсъдъка си и по-късно умира, след като при атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. изчезва съпругът ѝ – известният журналист Йосиф Хербст. Тези трагедии не прекършват Каравелова, която се отдава на обществена дейност до края на живота си.
Политически съветник, медицинска сестра и активист
Екатерина е най-близкият съветник на съпруга си, държавникът Петко Каравелов. Тя активно участва в полагането на основите на следосвобожденска България. Печели уважението както на сънародниците си, така и на представителите на чуждестранните посолства.
„Аз пледирам за правда, което ще рече за световен мир.“
По време на сръбско-българската война през 1885 г., докато съпругът ѝ е министър-председател на България, тя си спечелва прозвището „единственият мъж в София“.
Запечатани са разказите на съвременниците ѝ как по време на решителните сражения в Сливница, когато топове огласят столицата на България, Каравелова мъдро и решително помага на мъжа си и на правителството. В най-паникьосаните моменти за жителите на София тя организира санитарното дело в столичните болници и лично се грижи за ранените.
Когато сърбите изгубват битката, Каравелова се фокусира върху работата си като самарянска сестра и грижата за тежко ранените. Българските войници ѝ диктуват писма, които тя изпраща на роднините им. Но същата грижа проявява и към ранените сръбски войници, които просълзени от благодарност ѝ диктуват на сръбски език писма до близките им. Тези окървавени думи години по-късно ще отекват в речите, които тя ще произнесе на международните конгреси за мир.
През 1887 г. Петко Каравелов е арестуван от политическите си противници. Той прекарва пет години в „Черната джамия“ – гранитна мюсюлманска джамия в София, построена през 16 в., архитектурно чудо за времето си, превърнато в мрачен затвор. Когато Каравелова, заедно с други жени на политически затворници, се обръща за помощ към чуждестранните посланици и разказва за мъченията, властта я арестува и иска смъртно наказание за нея.
„Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж.“
Заявява пред съдебния състав Каравелова, а един от привлечените съдебни заседатели гласува с решителния си глас „против“ – по съвест, въпреки отправените му заплахи.
Учител, активист и лидер
Училищата в София получават забрана Каравелова да работи като учител и тя е принудена да се върне в родния град Русе, заедно с дъщерите си Виола и Лора. Там намира работа в местното католическо училище. Безупречното владеене на чужди езици: френски, немски, английски и руски заедно с майсторското ѝ слово вече са я утвърдили като уважаван публицист и преводач.
Не след дълго режимът се сменя. Екатерина се завръща в София с дъщерите си и активно продължава с обществената си дейност и след смъртта на Петко Каравелов през 1903 г. Ръководи женското дружество „Майка“ и девическото училище към него почти две десетилетия. Учи жените как да се прехранват самостоятелно. Под нейното ръководство дружеството се превръща в просветителски и културен център, „огнище за гражданско възпитание“.
Екатерина Каравелова е основател на Българския женски съюз и председател на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. Участва в редица международни конференции, на които последователно защитава мира и човешките права.
Заветът на Екатерина Каравелова
„Човек е на земята, за да живее и твори блага, а не да убива и руши“.
През 1938 г. по случай честването на 50-годишния юбилей от обществената ѝ дейност във всички църкви в Царство България се четат молитви за здравето ѝ, огласяни от църковните камбани в нейна чест.
Екатерина Каравелова умира през 1947 г. и е погребана с държавни почести до гроба на съпруга си в двора на църквата „Свети Седмочисленици“ (бившата "Черна джамия”). По предложение на Петко Каравелов тъмният арест, в който някога е бил затворник, е реконструиран в православен храм с впечатляваща архитектура.
С живота и делото си Екатерина Каравелова оставя завет да се следват общочовешките идеали – мир, равнопоставеност и състрадание. Тя ни напомня, че в гласа на жените отеква гласът на цялото човечество.
Този блог беше създаден благодарение на програмата за редакционни грантове на Europeana, която предоставя финансиране за текстове, насочени към по-слабо представени общности, гласове и живи преживявания. Научете повече за редакционната програма за безвъзмездни средства и как да кандидатствате.
NB: Авторските права върху изображения 1, 8 и 9 принадлежат на: Къща музей „Петко и Пенчо Славейкови“ на Националния литературен музей.